Снощи попаднах на статия за откриването на Берлинале. Развълнувах се, докосна ме речта на Самуел Финци на откриването на Берлинале. Апелът в контекста на мигрантите: „Нека се замислим над това. Кой знае на кого днес препречваме пътя, кого спираме да дойде. Дали в момента не се отказваме от някой, който би могъл да стане новата германска надежда, някой, който точно сега се опитва да стигне до нас през морето? Никой не може да каже. Нека не се затваряме, нека не издигаме отново стените помежду си.“
В интервю зад сцената Самуел Финци споделя защо е решил да разкаже историята си на емигрант от България. „Когато имам да кажа нещо на сцена, важно е то да бъде да има нещо общо с мен. Може би това е най-добрият начин за мен да споделя. Историята с мигрантите – вероятно има хора с много по-сложни, по-интересни и по-драматични истории от моята. Е, аз съм част от тях. Важно е да виждаме, че нашето общество се състои именно от тези истории и това ще става все по-голямо.“
Речта и интервюто на Самуел Финци ме поведоха през мои лични истории. Усетих богатството да приемаме това, което сме, в цялост – малки частици от всичките си преживявания и роли. Ние сме съвкупност. Като личности и общество. Ако само приемем себе си като съвкупност, ще можем да приемем и другите. Къде препречваме пътя, какво спираме… никой не може да каже, можем да разрешим…