Или какво ни кара да се задвижим?
По време на студената война Пентагонът разработва мрежа от хидрофони (подводни микрофони) – технология, която следи за Съветски подводници. След края на студената война технологията става достъпна за учените и с нейна помощ те следят миграцията на китовете по света.
През 1989 година ученият Уилям Уаткинс проследява движението на сините китове и финвалите в Северния Тих Океан и открива уникален и мистериозен сигнал от кит. Сигналът е уникален, защото е на честота 52 херца, много по-висока от обичайната песен на китовете (между 15 и 40 херца). Екипът записва сигнала всяка година в продължение на 12 години по време на разплодния период на китовете.
Малко след смъртта на Уаткинс през 2004 екипът му публикува проучването на мистериозния сигнал, а масовите медии интерпретират историята – след като сигналът е уникален, никой друг кит не може да го чуе, тогава не е ли самотен?
Така китът 52 се превръща в символ на самотата. Океанолозите получават ежедневно трогателни писма от хора, които искат да помогнат на животното да намери партньор. Историята на самотния кит вдъхновява филми, книги и песни. През 2015 актьорът Ейдриан Грение учредява фондация „Самотния кит“, която създава едни от най-впечатляващите кампании за опазване на океаните. Тази година предстои и излизането на документален филм „52: В търсене на най-самотния кит в света“. Режисьорът Джошуа Зиман работи върху филма в продължение на 24 години и споделя, че това е проектът на живота му.
Всъщност никой досега не е успял да заснеме кита 52. Учените нямат отговор дали наистина е уникален, самотен ли е и защо комуникира на друга честота. Има най-различни предположения – физически дефект, хибрид между син кит и финвал, мутация и т.н.
Тази мистериозна история събужда един от най-големите страхове на човека – страха от самотата и събужда желанието да помогнем. Предизвиква емпатия и вдъхновява хора, творци, учени и предприемачи. Задвижва ни! А всичко тръгва от една военна технология…
Кой е твоят „Кит 52“?